Сива мъгла се бе спуснала над мрачното гробище. Олющените стени на погребалния дом бяха сиви, като лицето в простия дървен ковчег. Двама поопърпани господа бяха застанали до безжизненото телце. Малката спретната кукличка изглеждаше безупречна в елегантното си костюмче. Но ако се вгледате в нея, ще видите прокъсана дантела и обезкръвено от продължително боледуване личице. Някаква жестока подигравка на природата бе накарала клепачите и да разкрият две празни сини кълбета, които се взираха с мъртвешка сериозност. Кристалният овал на детския лик бе очертан от златния воaл на косите и. Тази ангелска чистота се извисяваше над забързаното ежедневие.   Жалка старица хлипаше на пресния гроб на съпруга си, изведнъж поглеждаше някой минувач с едничкото си око и отново заплакваше. Вехт пияница, останал без надница, обикаляше алеите с надеждата да се намери за него я някое житце, я някоя капка винце. На фона на тази мрачна пустота, весела вдовица прикриваше младото си, усмихнато лице зад воал от черна коприна, потънала в мечти за злато, диаманти и екзотични почивки. От двете и страни, израстнали в тази тъй плодородна почва, се извисяваха величевствени дървеса. Изправени и сякаш вечни, те нехаеха за дребните хорица, минаващи всеки ден под тях. Момиченцето стоеше все тъй безмълвно. Лицето на опърпания стар клоун бе някак сиво, по-безжизнено от това на умрялата. Събеседникът му като че се опитваще да го успокои, да притъпи болката, но това не му се удаваше. Дори лицето на присмехулника стана още по-жалко, мръснобелите му кичурчета караха всяка негова бръчица да  изпъква. Целият си живот той бе пропилял в мечти. Бе ставал всякакъв, будеше възхищение, всеки го уважаваше. Но не възхищение будеше сега, опърпан и сив, с пресъхнали очи, а до него – ковчег, в който малкото ангелче лежеше, свободно от грижи и тревоги. Никога не бе имал воля да осъществи мечтите си. Бе романтик в суров, брутален свят, а нито пари имаше, нито някой, който да го обича. Бленуваше за световна известност, представяше си се известен политик или моряк, или актьор – бе пребродил безброй вселени, бе откривал изгубени градове и бе царувал над могъщи империи... И така, от замечтан младеж, той се превърна в старец, който летеше в космоса. Останал без едничък доход, си боядиса носа червен и стана смешник. Вече загубил дори и мечтите си, той бе на път да се откаже от живота. Но своенравният Живот отреди друго на палячото. Скътано между две ръждясали кофи лежеше малко вързопче. Някоя курва бе родила и оставила малкото бебче на милостта на плъховете... Оттогава за клоуна бяха минали седем щастливи години. Всичките мечти, които си бе съчинявал цял живот, мигом избледняха пред истинското щастие. Разбра, че не е нужно да бъде Някой за целия свят, щом може да бъде целият свят за Някого. Малкото ангелче все повече осмисляше доскоро тъй празното ежедневие на присмехулника. Той осъзна колко ценно време бе изгубил заради своите мечти. Клоунът се беше отказал от щастието, но то замалко не го удави. Старецът започна да намира красотата дори в най-грозното – беше беден, нямаше приятели, но едни усмихнати сини очи го къпеха в радост.  Но животът имаше други планове. Издебна удобен момент и заби нож в сърцето, което тъкмо бе познало светлината на надеждата. Болестта нахлу в бедния дом без да пита. Палячото даде жалките си спестявания за специалисти, но дали заради развалено мляко или немити ръце, Смъртта бе винаги една и съща, винаги навреме, убедена с ледена ярост в правотата си. Сивите минувачи продължаваха с неуморния си бяг, отправени към никъде. Дървената кутия, дори без капак, се спускаше неравномерно в плитката яма. Туп. И ето, лопатите бързо закриваха тъжното телце. Една след друга. Рус кичур се мерна в очите на присмехулника и неговия спътник. Последната лопата черна пръст, и дори този спомен безвъзвратно потъна. А дърветата се извисяваха на главната алея и нехаеха за хорските грижи и тревоги.